Татко имаше деменция, когато направи завещанието. Валидно ли е?

Всеки ден с кучето

Малко преди Коледа един баща пише завещанието си на ръка: едната дъщеря трябва да наследи, другата получава само запазената си част. По това време той не е здрав човек. Има начална деменция, преживял е инфаркт, приема много лекарства и от време на време пие алкохол. Добрите и лошите дни се редуват.

След смъртта му втората дъщеря оспорва завещанието. Нейният аргумент: бащата е бил с деменция. И тя държи силно доказателство – самото завещание. Към края почеркът става все по-треперещ и все по-нечетлив.

Ние представляваме първата дъщеря. Делото стига до съда.

Треперещата ръка още не означава объркан ум.

В съда вече не се спори дали е имал деменция. Това е установено. Въпросът е: как е бил през онези седмици преди Коледа? Съдът назначава вещо лице и изслушва много свидетели. Какво впечатление е правил бащата тогава? Бил ли е с ясна мисъл? Знаел ли е какво прави?

Картината, която се получава: да, имало е слаби моменти и слаби дни. Но за кучето си той винаги се е грижил. Всеки ден го е разхождал, а малко преди това дори го е завел на лекар. Който се грижи толкова надеждно за друго живо същество, държи важните неща под контрол.

Вещото лице е проверило всичко: цялата медицинска история, престоите в болница, кои лекарства и кога е получавал бащата. Заключението му потвърждава свидетелите: при важни въпроси бащата е бил все още напълно с ума си.

Завещанието остана в сила.

Какво научаваме: доказва този, който оспорва завещанието. Самата диагноза деменция не е достатъчна. Имали сме вече няколко такива дела и всеки път е балансиране между това как е било в действителност и това какво може да се докаже. Решаващо е ежедневието: кой е виждал починалия през този период? Какво е вършил още сам? Какво пише в медицинската документация точно за тези седмици? Тези следи трябва да се осигурят рано, докато свидетелите още помнят.